Естествено, блогът ми е предвиден за собствени изказвания, но верен и
на журналистическата професия от последните времена, цитирам еднакво
добре открито и скрито, вдъхновен, "инспириран" и "форсиран" в мисълта си
от това, което откривам в мрежата ..
Заради авторски чувства, откривам сесията с едно мое фото, наречено "
Пиле с ориз!" отвъд показването на което мога спокойно да се отдам на една шепа цитати от мрежата, които едновременно нямат нищо общо един с друг, а някак, така добре се допълват .. Отделно ще се извинявам, че вече не публикувам толкова често клавирни концерти и сърф изпълнения от диви острови, но сменям състояния за разнообразия .. Съвестта ми така ме е учила.
Въпросното "Пиле с ориз!"
Та ..
Тежко начало в стилистиката ми от #ДАНСwithme през последните седмици, но уви, Юлия Ръжгева и Петър Гогов ме преследват в мислите ми от запознаването ми с историята им като мъчители от 90-те години, когато бях един много жаден за демократични новели невръстен младеж и зелен философ, колекционер на емоции и практики.
Причината сега за пореден път да ги забивам в мислите си е едно много съдържателно интервю с лагерника Никола Дафинов във
"168 часа" от 06.12.2012 с автор Иван Бутовски, което най-полезно може да служи за "визитка" при въпроса "Срещу какво толкова се борите?".
.. Ето го цялото, а после продължаваме в дух на смешки и летни унасяния ..
- Г-н Дафинов, защо ви пратиха в лагера?
- През 1960 г. бях на 18
години и учех в езикова гимназия. Говорех 3 езика - френски, английски и
италиански. Държавна сигурност ме подгони, защото съм се срещал с
чужденци.
Можете да си представите в онези години колко чужденци от
Западна Европа е имало у нас, но това се смяташе за страшно
престъпление.
Обявиха ме за идеологически враг и въпреки че бях
последна година във Френската гимназия, не можах да я завърша. През
декември 1960 г. без съд и присъда ме пратиха в поделение 0789 в Ловеч -
това е лагерът.
Взеха ме от вкъщи по етапен ред.
Двама милиционери
ме водеха с белезници
5 км пеша
от гарата в Ловеч до кариерата. Там заварих около 200 души от лагера в Белене, който е закрит през 1958 г.
Никола Дафинов
Изкарах 14 месеца, от които повече от 6 на "кариерата на смъртта".
- Какви бяха условията, храната?
-
Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена - от 7 до 22,30
часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, пълни с грамадни дървеници.
Спиш с "кофража". Бяхме подложени на непрекъснат страхотен тормоз.
Особено от тези, които бяха от ДС. През цялото време бой с тояги. От тях
ставаха гнойни рани. След толкова години още имам белези по гърба.
Всеки
ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни помия, разбира се, която и
свине не биха яли. Въпреки това много от въдворените молеха за
допълнително, тъй като гладът беше ужасен.
Но след като станаха
толкова убийства с тояги, защо да говорим каква храна са ни давали.
Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха
от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дена в
една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, но броят на лагерниците нарасна
на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата.
Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха в нея.
Една
от най-отвратителните гледки, запечатани в паметта ми, е точно тази
тоалетна. Тя беше със 7 клекала и труповете по 6, по 7, бяха наредени
между тях. По няколко дена чакаха да дойде една молотовка от Белене и да
ги откара.
Там отначало ги хвърляха в Дунава, но те започнаха да
изплуват и вече ги даваха на прасетата. Заравяха ги на плитко, за да
могат прасетата да ги изровят и да няма следи след време. Това е и
причината никой да не е получил тялото на роднина, защото щеше да стане
ясно от какво са умрели.
Официално причина
за смъртта най-често
бе "слънчев удар"
дори посред зима
На
200 м от помещенията имаше 6-7 крана с ледена вода, където зимно време
можеше евентуално да се измиеш. Нямаше никакви лекарства или медицинска
помощ. За дезинфекция уринирахме на ръцете си и по гърбовете, които бяха
целите в рани от камъните.
Освен убийствената работа трябваше да
изпълняваме и разни прищевки на началствата. Спомням си как веднъж
Газдов ни накара да носим грамадни блокове с лед от замръзналата река
Осъм, за да си направи "хладилник". Това ставаше, като в голяма яма се
подреждаха блоковете с леда и слама, а между тях се слагаше месо.
Ледът се изрязва с брадви от
Осъма на късове по 50-60 кг.
Като
носихме набегом леда, от притискането тялото направо замръзва.
Помещенията не се отопляваха и няма да забравя тази нощ, в която спах с
ледена кора по гърдите.
На обекта работехме в кал. На връщане от
кариерата сме се хванали под мишница по 4-ма души със скъсани шинели,
без цървули - почти боси и зиме, и лете и винаги един кордон с
милиционери около нас. От 22 до 23 часа имаше побой: "Ти защо не си
изкарал нормата!" Забоите бяха от по 5 души и много рядко някои успяваха
да изкарат нормата.
- А надзирателите?
- Като пристигнах, ме
предадоха на Газдов. С влизането в канцеларията му започна нечовешки бой
с тояга. Учудваше се: "Как може да си толкова малък и да си такъв
мръсник?! Ти си враг!" Гогов, който беше шеф на лагерите и в Белене,
беше невероятен простак и мъчител. Юлия Ръжгева ме е пребивала също.
Викаше: "Мръсник!, Враг! Жив няма да излезнеш от тука!"
- Тя е отговаряла за жените?
-
Да - в Ловеч имаше 200 жени и тя отговаряше за тях, но вечерно време
участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това
спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и
изпитваше зверско садистично удоволствие
Убила е лично поне 40 души.
А
имаше и бригадири, избрани от криминалния контингент. Всъщност те бяха
подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов. Началниците явно са
знаели, че вършат нещо нередно, защото започнаха да вземат мерки да не
излезне информация. Например един от най-големите убийци - бригадира
Цветков, на чиято съвест лежат сигурно 200-300 убийства, го ликвидираха.
Инсценираха, че е откраднал някакво месо от кухнята и го свалиха от
длъжността бригадир. От страх да не му отмъстят останалите, той си сложи
ръката под вагонетката. Вечерта, в спалното всички бяха настръхнали
заради зверствата му. Направо щяха да го изядат. Помня как седи на пода в
помещението със смачкана ръка и с измъчен глас ми казва: "Коленце, дай
една цигарка, моля ти се." И аз му подхвърлих една цигара. На другия ден
се хвърли от скалата на забоя и се самоуби.
Трябваше да бъде ликвидиран, защото
можеше да разкаже
Но
най-големият убиец беше един сакат циганин от Коньовица - Шахо. Беше
толкова жесток, че пребиваше и брат си, който също беше в лагера. Него
го освободиха чак накрая. Милиционерите прибраха Шахо, за да не говори.
При закриването на лагера през май 1962 г. го пускат с още трима
лагеристи. Качват ги на катафалката и ги карат до гарата в Левски. На
път за София тримата се хващат и го хвърлят от влака, за да се претрепе,
но той оцелял. После го скриха с измислена криминална присъда в
Централния затвор и той там е умрял. Ако обаче беше попаднал на бивши
лагерници, щяха да го нарежат на парчета.
- Вие ли бяхте най-младият на кариерата?
-
Отначало да. След мен дойдоха още 7-8 момчета. Имаше един Емил
Първанов, който живее във Виена от много отдавна. Беше пиколо в хотел
"България" и беше на моите години. След това дойде един, който го убиха
на втория ден и не помня името му. После едно момче с прякор Бриджитката
- също на моята възраст. По-късно докараха и няколко ученици от Варна и
Бургас. Имаше един, Петела му викаха, от много аристократична варненска
фамилия, но и него го ликвидираха на първия месец. Убиваха наред и
възрастта нямаше значение. От младите
оцеляхме
само 3 - 4-ма души
Другите ги убиха. Най-важното е писмото, с което те докарват. От него зависеше, като те вкарат в мелницата, дали ще оживееш.
- Вие как оцеляхте?
-
На шестия месец започнаха да прииждат хора от цяла България, дотогава
бяхме 300-400 души. И бройката се увеличи на над 1000. В един момент
започнаха по-младите да ни изкарват да работим на обекти в Ловеч.
Строяхме градския съвет, стадиона, тухлена фабрика. Там също беше много
опасно, защото имаше допир с цивилни и можеш да издадеш какво става в
лагера. Между лагеристите имаше шпиони и се пазехме и от тях, но
най-страшното беше, ако споделиш за режима в лагера с цивилен. Тогава
още вечерта на проверката си ликвидиран. Все пак може би благодарение на
този режим се куртулисах малко.
- Защо лагерът се е наричал трудововъзпитателно общежитие?
-
На кариерата нормата бе 75 вагонетки камък. Пет души на забой трябва да
я изпълним. Всъщност те повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят.
Това са към 30 кубика. Отначало като най-млад аз бях вагонджия. Като се
натовари вагонетката, трябва да се закара 500 м по наклона на една рампа
и да се разтовари там, защото сутрин към 11 ч. се товареше 30-вагонен
влак.- Как се стигна до закриването на лагера?
- Малко хора знаят, че
заслугата за това е на един от лагеристите. През 1961 г. докараха едно
момче - Трайчо Сръбчето от Благоевград. Той се скри под един камион от
тези, които ги товарехме, освен влака. Камионът спира преди покрития
мост в Ловеч - "Понте Векио", както го наричахме, той се мушнал под него
и така успява да избяга. Рискът беше много голям, защото всеки беглец
го връщаха и след
2 минути го няма
А
той успява да стигне в София и там разбил два магазина нарочно, за да
го задържат. Казва на милиционерите: "Нищо не съм откраднал, но искам да
ви разкажа за едно място." В ареста чупи една лъжица и я гълта.
Закарват го в МВР болница. Тогава при него идват големците и генералите,
противници на Мирчо Спасов - 3 - 4-ма души, между които и Борис Велчев
от политбюро. И започва да разказва за целия режим и мизерия в лагера,
че ако го върнат там, ще го убият. Въпреки това го подкарват обратно. В
Плевенското етапно чупи и гълта втора лъжица. Влиза и там в болница и
успява отново да даде някаква гласност за лагера. Накрая го връщат в
лагера, но не пада и косъм от главата му. Може би два месеца по-късно,
през октомври и ноември 1961 г., под давлението на Борис Велчев
пристигна ревизията от ЦК. Един по един ни разпитваха близо месец. Бяхме
жалка гледка, защото повече от половината бяхме с гноясали рани с
червеи по гърбовете. Благодарение на този случай премахнаха и тоягите, и
убийствените норми. Побоят спря, но още тогава ги скриха и Газдов, и
Гогов, и Горанов. Назначиха началника на Белене - някакъв Александров
ли, Николаев ли беше. След тази комисия направиха и имитация на
лечебница с фелдшер от Варна, чиято работа всъщност беше да пише
смъртните актове.
- Кога ви освободиха?
- През януари 1962 г. Беше
ужасен студ, а проверката траеше по 3 часа. Извикаха: "Никола Дафинов
пред строя!" Бях ужасен, помислих си: "Тези накрая ли са решили да ме
ликвидират?" А те ми наредиха да се преоблека с цивилни дрехи и ме
пуснаха. След това бях изселен в село Врани кон, Шуменско, за 6 години.
После ме изселиха "завинаги" в село Светлен, Търговищко.
- Срещнахте ли някои от мъчителите след 1989 г.?
-
Да - бригадира Благой Гайтанджиев-Благо Магарето. Той беше от Пловдив,
виждахме се няколко пъти. След 10 ноември ми се обаждаше, явно се беше
уплашил, че истината излиза на бял свят, и казваше: "Коле, ела да те
видя, нали знаеш, с пръст не съм те пипал." Казвам му: "Не те ли е
срам!"
Бях при Лилко Йоцев през 1992 г. и уж ще се води някакво дело.
Той ми казва: "Сега в кабинета ми ще дойде един човек да видиме дали ще
го познаеш." И доведоха някакво 19-годишно момиче. "Познаваш ли я?" А
то - дъщерята на Ръжгева, която приличала много на нея и на същите
години, на които майка , когато беше в лагера. После доведоха и самата
Ръжгева. Хвърлих се: "Помниш ли, мръснице, какво ни правеше, сега ще ти
прегриза гърлото!" Лилко Йоцев стои и не се намеси, а тя отговаря: "Не е
вярно, аз не те познавам." Правеше се на луда и на процеса. Мирчо
Спасов, инициаторът, умря преди 23 години. Газдов, Гогов, Горанов също
вече не са живи. Убийците умряха ненаказани. Покриха ги, имената им
смениха даже. Уж имаше процес, но видите ли, не се намерили съдебни
заседатели - полковници и генерали, тъй като подсъдмите били майори.
Когато влязохме с Кольо Босия в Координационния съвет на СДС, мръсотията
продължи. Баталов, председателят на Съюза на репресираните, беше от ДС и
дори не го криеше.
Доволен съм, че все пак успях да оглася истината
Още през 1990 г. излязоха пространни интервюта с мен в "Шпигел" и
"Либерасион" Участвах и в документалните филми - на Би Би Си и
"Престъпленията на другарите" на Ана Петкова, които се гледаха по целия
свят. Пак по това време благодарение на Цветан Тодоров и Виктор Пасков
успяхме да издадем във Франция и "В името на народа" - книга за
българските лагери по времето на комунизма.
- От закриването на лагера изминаха 50 г. Какво мислите сега?
-
Надявам се, докато съм жив, наследниците на палачите да поискат прошка.
Крайно време е да поискат извинение от народа. Лошото е, че през тези
години никой не чу и не разбра за какво става дума, а това е истинското
лице на комунизма. Нека да не се правят на ударени, със заповед на Тодор
Живков се открива този лагер и имам документи, с които да го докажа.
Именно той направи шеф на режима и най-големия изрод - Мирчо Спасов.
Днес,
когато социалистите сядат на европейски столове, искам да им кажа:
"Разкажете кои сте и как без съд и присъда убиваха стотици с тояги."
Задържам топката в това поле още малко, защото
споделям две състояния, които изчетох едно след друго във facebook, а и те така добре се допълниха ..
Бебо Халваджиян чрез Борислав Сандов:
Днес уволниха всички директори на национални паркове, басейнови
дирекции и регионални инспекции по околна среда и води. Това е част от
грозната политическа метла, която БСП и ДПС прави с цел превземане на
държавата. В едни други времена на такова управление и метли се е отговаряло с метеж.
#ДАНСwithme до измитане на истинския боклук в България!
Огнян Минчев:
Смисълът на този протест, който продължава почти 50 дни е да се отиде
ОТВЪД порочния кръг на практически отсъстващ политически избор. Това, че
при предищното управление много хора не са живяли добре не означава, че
днешната социална демагогия на подхвърляне на трохи от новата тройна
коалиция ще подобри живота им. Спомнете си грабежа на същите властници
през 2005-2009. Нека не позволяваме на пропагандата на властта - на
властта на олигархичната мафия - да ни опакова в паяжината на
разделението. Протестът не е срещу бедните, срещу левите, срещу хората
от малките градове и селата. Протестът не е срещу обикновените хора,
закарани на Бузлуджа. Протестът е срещу тези, които ги закараха там за
да опаковат престъпленията си в тяхната бедност. Протестът е срещу
олигархичната мафия, която управлява безразделно страната и трябва да
бъде отстранена от властта. Това трябва да се повтаря по СТО ПЪТИ НА
ДЕН. За да се избегне разделянето на българите по модела на 90-те години
- червени и сини. И за да се утвърди истинското разделение - между
пост-комунистическата олигархия и нейните заложници, българските
граждани. Необходимо е да изведем ясна платформа на протеста за
бъдещето. Точка първа - оставка на кабинета Орешарски и нови избори.
Точка втора - какво искаме за България и как да го постигнем. Време е
протестът да се разгърне като гражданско движение за промяна. Не партия,
а движение. Защото движението за промяна трябва да бъде многолико и
всеобхватно. То трябва да излезе извън границите на традиционните
разделения като "ляво - дясно", с които медиите на олигархията се
опитват да ни противопоставят. Ние имаме нужда от достойна, демократична
прозрачна и ефективна българска национална държава. Държава, която да
изразява нашата решимост да живеем заедно като нация, обединени в
различията си. Оттам нататък нека всеки се самоопределя както желае.
Платформата и организацията на това национално движение за промяна
трябва да израстнат от протеста с помощта на всеки от нас. Иначе
рискуваме отново да се провалим.
Минута за изветряване и се нанасяме в profit.bg, където четем, че има геополитическа надежда дори и за мен:
В Тайван има цял котешки град
Прочети повече на: http://profit.bg/news/V-Tajvan-ima-tsyal-koteshki-grad/nid-108373.html
В Тайван има цял
котешки град
Twitter
В Тайван има цял котешки град
19 юни 2013 | 12:18
9991
3
Град Хоутонг не е нищо повече от овехтяло миньорско градче в Тайван. И
ако този град е прочут с нещо, то това е удивителната история как
десетина котки спасиха градчето от изчезване, просто разхождайки се по
улиците и умилквайки се около стените:
По правило съдбата на всички миньорски селища е еднаква: те се пълнят с
хора, докато мините работят, а след като богатството им се изчерпи,
хората постепенно ги напускат и понякога не остава и един обитател.
Това трябваше да се случи и с Хоутонг – местните въглища били загубили
важност и от шестте хиляди жители били останали едва няколкостотин,
които отчаяно се борили за препитание.
Така текъл животът в това почти забравено градче до 2008 г., когато
местните жители събрали група доброволци, които да се грижат за
изоставени животни – най-често това били котки.
Снимки на градчето-приют, които се появиха в мрежата, обаче привличат
вниманието. Започват да се стичат доброволци от целия свят. След тях
идват и родителите, които искат децата им да се порадват на домашен
любимец, но без да го вземат вкъщи. Накрая разбира се мястото е открито и
от туристите, винаги готови да направят някоя забавна снимка.
Скоро новата тематика променя целия вид на града: по стените, табелите и
абсолютно навсякъде се появяват изображения на котки. Около 100
изоставени домашни котки свободно кръстосват улиците... или почти –
свободно, тъй като постоянно са обградени от туристи, желаещи да ги
погалят, нахранят и просто да се снимат с тях.
През почивните дни хиляди посещават Хоутонг.
А за местните не остава нищо освен да осребряват този интерес чрез
отваряне на магазини за сувенири и продажба на сладкиши с формата на
котка. Част от приходите разбира се са за самите котки.
Етикети: Тайван, котешки град
Прочети повече на: http://profit.bg/news/V-Tajvan-ima-tsyal-koteshki-grad/nid-108373.html
В Тайван има цял
котешки град
Twitter
В Тайван има цял котешки град
19 юни 2013 | 12:18
9991
3
Град Хоутонг не е нищо повече от овехтяло миньорско градче в Тайван. И
ако този град е прочут с нещо, то това е удивителната история как
десетина котки спасиха градчето от изчезване, просто разхождайки се по
улиците и умилквайки се около стените:
По правило съдбата на всички миньорски селища е еднаква: те се пълнят с
хора, докато мините работят, а след като богатството им се изчерпи,
хората постепенно ги напускат и понякога не остава и един обитател.
Това трябваше да се случи и с Хоутонг – местните въглища били загубили
важност и от шестте хиляди жители били останали едва няколкостотин,
които отчаяно се борили за препитание.
Така текъл животът в това почти забравено градче до 2008 г., когато
местните жители събрали група доброволци, които да се грижат за
изоставени животни – най-често това били котки.
Снимки на градчето-приют, които се появиха в мрежата, обаче привличат
вниманието. Започват да се стичат доброволци от целия свят. След тях
идват и родителите, които искат децата им да се порадват на домашен
любимец, но без да го вземат вкъщи. Накрая разбира се мястото е открито и
от туристите, винаги готови да направят някоя забавна снимка.
Скоро новата тематика променя целия вид на града: по стените, табелите и
абсолютно навсякъде се появяват изображения на котки. Около 100
изоставени домашни котки свободно кръстосват улиците... или почти –
свободно, тъй като постоянно са обградени от туристи, желаещи да ги
погалят, нахранят и просто да се снимат с тях.
През почивните дни хиляди посещават Хоутонг.
А за местните не остава нищо освен да осребряват този интерес чрез
отваряне на магазини за сувенири и продажба на сладкиши с формата на
котка. Част от приходите разбира се са за самите котки.
Етикети: Тайван, котешки град
Прочети повече на: http://profit.bg/news/V-Tajvan-ima-tsyal-koteshki-grad/nid-108373.html
В Тайван има цял
котешки град
Twitter
В Тайван има цял котешки град
19 юни 2013 | 12:18
9991
3
Град Хоутонг не е нищо повече от овехтяло миньорско градче в Тайван. И
ако този град е прочут с нещо, то това е удивителната история как
десетина котки спасиха градчето от изчезване, просто разхождайки се по
улиците и умилквайки се около стените:
По правило съдбата на всички миньорски селища е еднаква: те се пълнят с
хора, докато мините работят, а след като богатството им се изчерпи,
хората постепенно ги напускат и понякога не остава и един обитател.
Това трябваше да се случи и с Хоутонг – местните въглища били загубили
важност и от шестте хиляди жители били останали едва няколкостотин,
които отчаяно се борили за препитание.
Така текъл животът в това почти забравено градче до 2008 г., когато
местните жители събрали група доброволци, които да се грижат за
изоставени животни – най-често това били котки.
Снимки на градчето-приют, които се появиха в мрежата, обаче привличат
вниманието. Започват да се стичат доброволци от целия свят. След тях
идват и родителите, които искат децата им да се порадват на домашен
любимец, но без да го вземат вкъщи. Накрая разбира се мястото е открито и
от туристите, винаги готови да направят някоя забавна снимка.
Скоро новата тематика променя целия вид на града: по стените, табелите и
абсолютно навсякъде се появяват изображения на котки. Около 100
изоставени домашни котки свободно кръстосват улиците... или почти –
свободно, тъй като постоянно са обградени от туристи, желаещи да ги
погалят, нахранят и просто да се снимат с тях.
През почивните дни хиляди посещават Хоутонг.
А за местните не остава нищо освен да осребряват този интерес чрез
отваряне на магазини за сувенири и продажба на сладкиши с формата на
котка. Част от приходите разбира се са за самите котки.
Етикети: Тайван, котешки град
Прочети повече на: http://profit.bg/news/V-Tajvan-ima-tsyal-koteshki-grad/nid-108373.html
В Тайван има цял котешки град
Прочети повече на: http://profit.bg/news/V-Tajvan-ima-tsyal-koteshki-grad/nid-108373.html
В Тайван има
цял котешки град ..
В Тайван има цял котешки град 19 юни 2013 | 12:18 9991
3 Град Хоутонг не е нищо повече от овехтяло миньорско градче в Тайван. И ако
този град е прочут с нещо, то това е удивителната история как десетина котки
спасиха градчето от изчезване, просто разхождайки се по улиците и умилквайки се
около стените: По правило съдбата на всички миньорски селища е еднаква: те се
пълнят с хора, докато мините работят, а след като богатството им се изчерпи,
хората постепенно ги напускат и понякога не остава и един обитател. Това
трябваше да се случи и с Хоутонг – местните въглища били загубили важност и от
шестте хиляди жители били останали едва няколкостотин, които отчаяно се борили
за препитание. Така текъл животът в това почти забравено градче до 2008 г.,
когато местните жители събрали група доброволци, които да се грижат за
изоставени животни – най-често това били котки. Снимки на градчето-приют, които
се появиха в мрежата, обаче привличат вниманието. Започват да се стичат
доброволци от целия свят. След тях идват и родителите, които искат децата им да
се порадват на домашен любимец, но без да го вземат вкъщи. Накрая разбира се
мястото е открито и от туристите, винаги готови да направят някоя забавна
снимка. Скоро новата тематика променя целия вид на града: по стените, табелите
и абсолютно навсякъде се появяват изображения на котки. Около 100 изоставени
домашни котки свободно кръстосват улиците... или почти – свободно, тъй като
постоянно са обградени от туристи, желаещи да ги погалят, нахранят и просто да
се снимат с тях. През почивните дни хиляди посещават Хоутонг. А за местните не
остава нищо освен да осребряват този интерес чрез отваряне на магазини за
сувенири и продажба на сладкиши с формата на котка. Част от приходите разбира
се са за самите котки. Етикети: Тайван, котешки град
Прочети повече на:
http://profit.bg/news/V-Tajvan-ima-tsyal-koteshki-grad/nid-108373.html
И за да се прехвърлим и на духовен пристан с който да изпълним "котешкия град" .. ето, че от вестник
"Дневник" Ни дават едно зрънце светлик, новина изпълваща сърцата наши:
"Пастафариан" си изкара лична карта с гевгир на главата
Чешкият гражданин Лукас Нови от измислената като шега "Църква на
летящото спагети чудовище" заявил, че религията му като "пастафариан" го
задължавала да носи гевгир на главата си в чест на своята вяра, заради
което си направил снимка за лична карта с предмета на главата си,
разказва "Ню Дейли Нюз".
Властите в Чехия нямали друг избор освен
да му позволят, тъй като в противен случай е трябвало да нарушат закона
за религиозно равенство.
Според официалните правила в държавата
всеки може да се снима за официален документ с предмет на главата си по
религиозни или медицински причини, стига той да не скрива лицето му,
обяснява говорителят от град Бърно Павел Зара.
Така наречената
"църква" на Нови възникнала в САЩ през 2005 г. като протест срещу
преподаването на креационизъм в обществените училища там.
Хумористичната религиозна шега след това привлече много последователи от цял свят, пише сайтът Orange.co.uk.
Членовете
на това "движение" се наричат "пастафарианци" и казват, че вярват, че
Вселената е сътворена от невидимо спагетено чудовище след тежка пиянска
нощ.
Те вярват също така, че на рая има огромни бирени вулкани,
простиращи се докъдети ти стигне окото, както и че пиратите са "свещени
същества".
И нека летящото спагети чудовище свети по твоя път, Лукас! Нека бъде светлик, надежда и мъдрост!
И за да не се самобичувам заради поредицата от така вдъхновяващи цитати, ето какво съм писал в "с.м" из последните времена, изпървом отново в свирепа подкрепа на #ДАНСwithme с практичен съвет, а сетне и с една възхвала ..
Едно слово за социалната роля на McDonald's в #ДАНСwithme
..Така и така протести тепърва ще има и нови благини под бурни възгласи
и развяти знамена предстоят, ето и едно практическо отклонение относно
ходенето до тоалетна около протестите ..
В случай, че се сблъсквате с
мощен отпор под формата на "консумирате ли?" и "кода, бележката,
вратата .. след като сте консумирали", то работата е от проста,
по-проста. Вземате си един чизбургер, хамбургер или биг-мак и просто си
го ползвате със здраве за вечни времена. Винаги щом заприхождате натам
вадите този своеобразен пропуск, този пропускателен атрибут от полу
хранителен характер и Сте истинските победители в тези избори. Знаете,
че тези продукти са вечнотрайни и не се променят, затова и съответно
можете да си го превърнете в талисман, своего рода джобен паметник на
облекчението и дори сувенир за спомен от велика революция.
. . .Силата на
летящото спагети чудовище ..
Постигнал
е почти оптималното, има стил, но му трябва поне една идея
преподготовка и планиране на хепънинга, защото не един и двама са расли и
пасли така .. Но за агнето нямаше да се разберем или поне не с добро!
"Дрогиран младеж успя за половин час да извърши толкова престъпления,
колкото някои хора не могат да направят за цял живот. За 1800 секунди
Ангел Атанасов (24 г.) отряза парче от половия си член, кръцна ухото на
баща си, открадна кола, с която помете друг автомобил и мотор. След това
се опита да подпали ферма и преряза гърлото на едно агне. Накрая се
качи гол на електрически стълб и бе ударен от ток."
Ариведерчи, Мон Аминчо .. Лимонада в жегата, не друго.
19 юни 2013 | 12:18
9991
3
Град Хоутонг не е нищо повече от овехтяло миньорско градче в Тайван. И
ако този град е прочут с нещо, то това е удивителната история как
десетина котки спасиха градчето от изчезване, просто разхождайки се по
улиците и умилквайки се около стените:
По правило съдбата на всички миньорски селища е еднаква: те се пълнят с
хора, докато мините работят, а след като богатството им се изчерпи,
хората постепенно ги напускат и понякога не остава и един обитател.
Това трябваше да се случи и с Хоутонг – местните въглища били загубили
важност и от шестте хиляди жители били останали едва няколкостотин,
които отчаяно се борили за препитание.
Така текъл животът в това почти забравено градче до 2008 г., когато
местните жители събрали група доброволци, които да се грижат за
изоставени животни – най-често това били котки.
Снимки на градчето-приют, които се появиха в мрежата, обаче привличат
вниманието. Започват да се стичат доброволци от целия свят. След тях
идват и родителите, които искат децата им да се порадват на домашен
любимец, но без да го вземат вкъщи. Накрая разбира се мястото е открито и
от туристите, винаги готови да направят някоя забавна снимка.
Скоро новата тематика променя целия вид на града: по стените, табелите и
абсолютно навсякъде се появяват изображения на котки. Около 100
изоставени домашни котки свободно кръстосват улиците... или почти –
свободно, тъй като постоянно са обградени от туристи, желаещи да ги
погалят, нахранят и просто да се снимат с тях.
През почивните дни хиляди посещават Хоутонг.
А за местните не остава нищо освен да осребряват този интерес чрез
отваряне на магазини за сувенири и продажба на сладкиши с формата на
котка. Част от приходите разбира се са за самите
Прочети повече на: http://profit.bg/news/V-Tajvan-ima-tsyal-koteshki-grad/nid-108373.html